Алеко Константинов (1863 ~ 1897) Иди му се надявай Етюд  ...

Алеко Константинов (1863 ~ 1897)

Иди му се надявай

Етюд

 ... Най-сетне, въпреки и самоубийца, дадоха позволение да го погребем на Орландовци. И погребахме го.

Бедният Горан!... Какви тъжни мисли ни навяваше печалният завършек на обичния приятел!...

Отиде в черната земя този, чийто живот бе едно чисто, бяло поле, върху което никакво пятно не се лепна. Скромен до доверчивост, доверчив до нелепост, той прекара живота си с еднообразието на пустинник, със спокойствието на мъдрец, в непорочността на девственица. Ний го обичахме. Обичахме го за това, тъй като не резонираше и в никой случай не натрапваше другиму своите житейски правила и не осъждаше ония, които се отклоняваха от тези правила. Той проживя до последния си час все така равно и безпрепятствено, без стихии, само че и без апатия; без особени наслади, само че и без чувствителни тъги. Хвръкна животът му, без той да вкуси от чувствените удоволствия. Виното, песните, дамите – не изглеждаше да възбуждат у него повече неспокойствие и стремежи от храната, книгите и съня. А хубав беше, дяволът! Красив и интелигентен. Надарен с всички условия, с цел да люби и да бъде обичан. Ама на... Винаги с нас и сред нас, додето ни ръководеше разсъдъкът – той изчезваше под най-благовиден претекст, щом чувствеността, възприятията вземеха връх и хванеха браздите на нашите дейности. Никой в никакъв случай не е забелязвал у него деяние, което да се отклонява от строгата добродетелност. Девица! И подобен си остана той до сетния час – чист, непретенциозен и във висша степен добър. Ние се опитвахме доста пъти да го поразвратим мъничко – това би ни доставило известно наслаждение, – само че всичките ни старания оставаха безплодни. Както и да е, ний въпреки всичко го обичахме, ний го и уважавахме. Помня един път, единствено един път, осмели се един от нашите приятели – грубичък, само че инак прям – да пусне по негов адрес: „ В тихото тресавище дяволи се въдят. “ Но ние всички се възмутихме и протестирахме.

Защо се той самоуби? – Това никой не знае и в никакъв случай не би могло да се узнае, в случай че напълно инцидентно не бях влезнал в стаята му таман сега, когато той бе глътнал отровата... В страшни страдания, с неописуеми спазми, той бе сграбил и смачкал сред пръстите си няколко листа изписана хартия, която, щом ме видя, опита се да я раздра със зъбите си или да я погълне – това не разбрах, само че във всеки случай очевидно беше, че той искаше да унищожи тази хартия. Повален съвсем в мъка в леглото си, Горан използва такива старания да сдъвче листовете, щото пред моите очи той се давеше, той се задушаваше... В този миг аз още не знаех, че е глътнал отрова... Когато се спуснах към него и го хванах за окървавената от зъбите му ръка, с цел да изтръгна от устата му хартията, която го задушаваше, той завчас се повдигна и като опря против ми един заплашителен взор измъкна сдъвканата от единия край хартия, стисна я към пазвата си и с един под земята ронлив глас изговори: „ Назад... нещастни... микроби... “ С тия думи той се повали на леглото, сгърчи се, протегна се, въздъхна и... издъхна. Неговата непредвидена гибел, неговите ужасни думи ме поразиха дотам, щото аз направих закононарушение единствено и единствено да узная какво съдържаха тия съдбовни листове. Вместо да търча за помощ, първото, което направих, бе да изтръгна из вкоченените му пръсти смачкалите листове и откакто ги скрих, тогава викнах на прислужникът да тича за лекар Яви се лекар, установи гибелта, разпита ме за последните минути, претърси леглото, откри под възглавницата един пай хартия с останки от бял бляскав прахуляк, забележи следи от този прахуляк и върху чашата, от която починалият бе отпил вода, и се разпореди да викат полицията. Съставиха акт, отнесоха тялото в болничното заведение и аутопсията сподели, че в действителност нашият любим Горан се е отровил...

Оплакахме го всички и го погребахме на Орландовци на другия ден.

В същата вечер, след погребението, прибрах се рано дома си, затворих се в спалнята си, с трепетно сърце разпрострях съдбовните листове и почнах да чета... Аз и в този момент се чудя по какъв начин не изгубих мозъка си в довечера, през тази нощ – толкоз бе чудно, необяснимо, ненадейно, поразително всичко туй, което аз прочетох. Сега за мене е всичко ясно, да, само че тогаз... тогаз бях до лимита на полудата.

Впрочем четете:

Изповед на Горан Гордеев

Аз съм изнемощен. Моят организъм не ще може да издържи,... Неужели аз ще умра?... Да се опитам ли да напиша една изповед? Аз ще я унищожа след това...

Горан Гордеев и изповед! Съвместими ли са тези неща? Да се изповядвам аз, значи да открия слабостите си. И пред кого? Пред тия, които всекидневно ме окръжават (защото за всичко останало человечество аз счупена пара не давам). Но за какво да се откривам на тези глупци, на тези слепци? Аз така неподражаемо си играя с всичко, което се изпречва на виталния ми път, щото и 100 години още би могъл да остана в очите на това идиотско общество като съвършен человек... Идеален! Mon Dieu, Mon Dieu... Да биха могли хората, да би могъл един единствено от тия простаци да надникне в моя вътрешен мир, той би мълчалив от учудване... Впрочем, кой знай. Може пък и аз да се съмооблъщавам, може би неистина, че единствено аз съм, на който целият живот, всяка стъпка в живота е подправена, превземка... Ето нa, Pall-Mall-Gazette разкри, че най-почтените лордове, които са били в светските си връзки пример на пристойност, на достойнство, на нравствена непорочност – оказват се най-мерзки развратници. Цяла Англия, цяла Европа, целия свят пристигна в смут от тия разкрития. Но аз не се колебая нито на минута, не се колебая нито на секунда, че сред тия, които най-вече се възмущават, в случай че би имало опция да се разкрият техните каузи и техните сърца —то пред тях разкритията на Раll-Мall-Gazette би изглеждали като най-невинна играчка. И обществото, в което се въртя – кой знае и в него какво знамение гадости се крие, само че стените не приказват... и в хорските сърца не можем да четем... Е, че ето аз да вземем за пример – какъв пример съм в очите на обществото, а пък какво страшилище съм в действителност. Значи, всичко зависи не от това какъв си, а за какъв можеш да се представиш. А това е, без подозрение, най-тънкото и най-трудното изкуство и ето за какво глупците в множеството случаи колкото и да ги лустросва така нареченото образование, съставляват ни се такива, каквито са си в действителност; а умните, в противен случай, в множеството случаи ни се съставляват такива точно, каквито не са в действителност...

А отгде зная аз, че не са такива в действителност? Предполагам? По себе си осъждам? Ами в случай че се неистина, тогава? Ето единствения въпрос, който ме мъчи. Като ги срещам, като приказвам с тях, аз си считам на мозъка: „ Преструвайте се вий, преструвайте се, колкото желаете, аз зная, че не сте такива, каквито се представлявате в връзките си към другите сходни вам. Кой знай на какви мерзости сте вие складове “. Но в действителност, кой знай? Може пък и да не е така. Може в случай че не всички, то мнозина да са в положение да изповядат във всякой даден миг всичките, дори и най-съкровените си помишления. без да има защо да се червят в действителност. Неужели? Нима единствено аз съм таквоз страшилище, което постоянно дърпа гема на своите същински усеща?

Но, инак пък може ли да бъде, боже мой? Ами че аз в случай че взема да разкрия дори една частичка от моите същински усеща и стремежи, обществото ще настръхне, цялостен поток ругатни ще се посипят върху ми, аз ще стана незабавно изрод в техните очи... Най-малкото, което ще ме сполети, то е да ме разгласят комичен, подлудял... Но каква изгода от това? – Никаква... Не, съществено, има ли някаква изгода от това за мене и за обществото? – За мен в никой случай не може да бъде потребно, тъй като, щом почна да демонстрирам моите недостатъци, обществото ще ме изложи на срам, ще ме изяде. И за обществото няма изгода – то ще се ядоса, че се е лъгало толкоз време да ме смята съвършен човек... Тъй щото ще бъде нелепост от моя страна да давам непринудено храна на хорското зложелателство, на животинските им инстинкти. Затова – мога да играя ролята, както съм я играл до момента, мога да скътвам същинските си усеща и мисли, както съм ги крил до през днешния ден, и аз ще си остана в очите на глупците непретенциозен, прям, непокварен, интелигентен, просветен, здрав, красни... ха-ха, ха-ха!

Здрав и хубавец... Глупци, аз ли съм здрав и хубавец? Знаете ли вий, че по цялото ми тяло Венера е наложила своя щемпел, като е пощадила единствено лицето ми – реверанс на богинята! – и го е пощадила, с цел да се мамите вий блеюще стадо? Моите „ ах че хубави зъбя “ са изкуствени – това вий не знаете и няма да го узнаете, тъй като аз умозаключавам постоянно вратата на моята спалня... постоянно! И по-скоро ще убия человека, в сравнение с да го позволи да проникне в тази светая святих, в която само аз съм подобен, какъвто съм в действителност... Но няма и не може да има потребност да прибягвам към принуждение: вратата е постоянно заключена, ключалката затулена, завесата спусната и на външните врата е окачен звънец. Щом дръпне – аз съм нащрек. Всякога, когато някой желае да влезе при мене, раздражава ме и ме тревожи до такава стенен, като че разбойници ме нападат; аз излизам из кожата си и съм подготвен да унищожа омразния посетител; лицето ми приема подобен ужасяващ аспект, щото и аз от себе си трептя, в случай че се видя инцидентно на огледалото, само че... ролята би трябвало да се играе, аз дръпвам гема на възприятията си и с мек, гальовен глас обаждам се зад вратата: „ Сега, в този момент, апелирам ти се, почакай една минутка. “ И като прикрием завчас всичките следи на моята бедност, аз излизам радостен, усмихнат пред моя гостенин.

Умен и просветен!... Какво подвеждане!! Умен ненапълно – да, тъй като инак по какъв начин би могъл да си играе ролята до дъно, – само че просветен! Че какво зная аз, глупци, какво зная аз? Затуй ли ме считате просветен, тъй като понякога изпущам като пророк по някоя гръмлива фраза? И тази фраза чунким мислите, че излиза от някакъв ресурс от познания? – Съвсем не!. Аз я присвоявам от някоя брошура, от някой вестник и изкусно навождам диалога така, щото да намеря случай да блесна със познания. И вий слушате с увиснали уши... ха-ха, ха-ха... Че какви знания имам аз в действителност? История ли, естествени науки ли, право ли, математика ли, философия ли, изящни изкуства ли? – От нищо позитивно хабер нямам. А пък за всичко говоря. Тоест аз не говоря, само че престорвам се, че земам живо присъединяване в. научните диалози и с една съсредоточена значимост клатушкам главата и великодушно утвърждавам с да, да, това е така, имаш право, а пък аз нищичко не разбирам... Ето где се изисква най-голямото изкуство: да умееш освен да скриеш своята умствена босота, само че и да се покажеш просветен...

Доколкото съм прям – това се види; само че доста ме задължава, като ме смятат непокварен, а изключително ми е смешно пък, като ме считат за непретенциозен. Аз – непокварен! Че има ли на света по-разпалена фикция от моята? И затуй ли съм непретенциозен, че не търча след почестите и след дамите? Че туй от невзискателност не става, а от това, че аз съм най-бездушният лакомец на земното кълбо. Аз желая почестите да дойдат при мен, а не аз да търча след тях, аз желая дамите да дойдат при мен, а не аз да скитам след тях. Аз не се унизявам като Мохамеда: като не отишла гората при него – той отишъл при гората. О не, аз в никакъв случай няма да отстъпя, да преклоня глава. Аз не мога да се съглася с Овидия, нито дори с Шопенхауера, които ни поучават с самообладание и с еволюционен припадък да печелим любовта на дамите. Това е оскърбление за человеческото достолепие. Жените нали се борят за пълноправие – добре, тогава дано бъдем равноправни... Разбира се!...

И най-накрая аз им наведох гордите вратленца. Да, наведох ги, наведох ги! Когато я докарах до такава степен, чу тресчица я разтресе, очите й потъмняха... канара да беше отсреща й, би се поклатила, само че аз... аз останах спокоен, като че бях излян от бронза. Веднъж единствено, единствено еднъж малко остана да се разколебая, когато тя, откакто изтрая една тричасова вътрешна битка, ме попита: „ Мигар аз по никакъв начин, по никакъв начин не ти се нравя? “ – аз едва-едва се сдържах и все мисля, че гласът ми трепна малко, когато отговорих: " хм, да... аз... таквоз... "

А в действителност няма жена, която да възбужда у мен най-цинични жаления.

Другите хора могат да преглътнат отхвърли, само че аз... в случай че ще би и сама Афродита... аз би счел това за кръвна засегнатост и... Ето за какво аз нося постоянно със себе си отровата, която изтръгнах от това хлапе.

Някой път ми минува през мозъка, че съм подлудял. Не е за знамение...

...

Болестта се усилва. Моят раздрънкан организъм не ще може да издържи тази болест. Аз ще умра. Неуже ли аз ще умра? Аз?... Ще отслабям, ще гасна и те ще дохождат да ме гледат... Аз нямам чисти здрави облекла и те ще видят... Може би в огъня си ще бълнувам и те ще чуят... Не, решено: ще глътна отровата; само че по кое време – през днешния ден. на следващия ден?... За револвер нямам кураж... В болничното заведение няма да има познати очевидци, когато ще ме събличат...

Моя безчувствен, гранитен нарцисизъм дали не е начало на надутост?... От великото до смешното – една стъпка...

...

От: Съчинения. Том 1., Алеко Константинов, изд. „ Български публицист “, 1974 година
Снимка: Алеко Константинов (1863 – 1897); Държател: Институт за литература, dictionarylit-bg.eu